Лицемерната идея за възпитание на децата

Има нещо тотално сбъркано в цялата идея за възпитанието на децата.

Учат ни как да научим децата си на нещо, което самите ние не умеем или отказваме да правим.

„Деца, трябва да ядете повече плодове и зеленчуци“ – казва майката, докато хапва чипс.

Учат ни как да научим децата си да не правят нещата, които ние ежедневно правим.

„Деца, не е хубаво да се пуши“ – отбелязва бащата и пали цигара.

„А ти защо пушиш?“ – пита малкият умник.

„Аз мога! Аз съм голям!“ – отговаря големият умник.

И малкият, послушно копирайки родителя си, търпеливо чака да стане голям, за да пропуши. Получава ясното послание, че като стане голям ще може да яде чипс, да пие бира, да гледа денонощно телевизия, да псува и още куп занимания за възрастни.

Късно си дадох сметка, че е лицемерие да се опитваме да възпитаваме децата си.

Все си спомням любимия израз на баба ми: „Не ме гледай какво правя! Слушай ме какво ти говоря!“

Но това е абсолютно безсмислено. Ако възпитанието ставаше с напътствия, светът щеше да е пълен със стройни, щастливи и финансово независими хора. Щеше, но не е…

Защото истинското въпитание става само по един начин – чрез личен пример. Добър или лош, той винаги е ефективен.

Каквото и да правите, трябва да знаете, че ако сте родители – вие сте перфектните възпитатели. И ако искате да знаете какви ще станат децата ви като пораснат – просто се погледнете в огледалото.

Ако искате да промените нещо в поведението на децата си – започнете от себе си.

Защото децата не вярват на думи. Те просто следват примера ни. Представете си ги като съвършени малки копирни машини. Те не слушат напътствията ни, а следят много внимателно и копират действията ни. Всички действия! Не само тези, които харесваме.

На детската площадка съм и играя с няколко деца на „ресторант“.

Децата са сервитьорите, а аз ги разпитвам какво ще ми препоръчат от менюто. Открила съм, че това е особено ефективен начин да разбера кой с какво се храни и коя храна му е любима. Наобиколили са ме 6 деца на възраст между 3 и 5 години и всички държат в ръцете си въображаеми табли и менюта. Започват предложенията: „Заповядайте пица!“; „Заповядайте пържола!“… И се продължава с едно безкрайно и причудливо меню: торта с грах, патладжан с шоколад, пилешка риба /това ми е любимото!/, домати с „моцурела“, баница с жаби, супа с пирони…

Играта вървеше добре, докато едно от момиченцата не ми предложи кока-кола. Синът ми отвори широко очи, почука се по главата и обясни на „глупавата“ какичката, че колата не се пие, а се кара. Тогава разбрах, че той няма никаква представа какво е кока-кола. И си сложих едн голяма червена точка в моето въображаемо меню. Но не за дълго, защото… Една загрижена майка до мен ожали горкото ми дете, че никога не е опитвало кола. На този свят всичко трябвало да се опитва. Не бивало да си ограничаваме децата, защото после… дали знам какво може да се случи на детето ми, като отиде в „истинския живот“.

Тогава си спомних друга случка в парка…

Синът ми беше още на годинка. Бяхме седнали в заведение и до нас имаше възрастна двойка. Жената ядеше пържени картофи и пиеше бира, а мъжът замезваше ракия с… кебапче. Жената се опита да даде на сина ми пържен картоф. Аз благодарих и категорично отказах. Мисля, че беше малко по-категорично, отколкото трябваше.

Последва смразяващ коментар-констатация, че отглеждам момченце и не може момченцата просто да гледат. Трябвало да си опитат от всичко. Не съм ли го знаела?! Съгласих се и предложих на мъжа да даде на детето ми и от ракията. Мъжът нервно се разсмя и, слава богу, отказа.

Жената вече ме мислеше за луда, след като я попитах каква е разликата в случая между пържените картофи и ракията. Като ще го тровим детето, поне да е качествено! „След като не разбирате, няма какво да обяснявам!“ – ми отвърна жената и така завърши безславният опит за почерпка. Отказах се да обяснявам на загрижената за сина ми дама, че баба ме беше научила и за малките момченца, и за техните пишки… Но тук ставаше дума за нещо друго. А аз също нямаше смисъл да обяснявам.

Подобни разговори водя почти ежедневно. И истината за всеки е различна, наясно съм с това.

Важното е да осъзнаем, че това, което вижда всеки ден детето ни – това приема за нормално.

Останалото — говоренето, напътствията, възпитанието, съветите — е просто шум в ушите.

Ако споделяте начина ни на мислене – присъединете се към идеята Bezlekarstva в социалните мрежи!

 

Споделете тук:
Facebook
Google+
http://bezlekarstva.bg/2017/04/11/%d0%b7%d0%b0-%d0%bb%d0%b8%d1%86%d0%b5%d0%bc%d0%b5%d1%80%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b8%d0%b4%d0%b5%d1%8f-%d0%b7%d0%b0-%d0%b2%d1%8a%d0%b7%d0%bf%d0%b8%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d0%b4/
Twitter
svejo.net

1 коментар

Вземи RSS
  1. DJEF ASEN DIMITROV

    От самата истина ‚няма по истинска ИСТИНА!! Нагледно подсказана!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *