Защо сте опитали „всичко“, а все още не сте здрави?

Коя е най-ефикасната оздравителна система?

Ако и вие сте пробвали десетки методи за лечение и безчет оздравителни системи.

Ако сте изчели куп литература по въпроса как да бъдете здрав, слаб, щастлив и богат.

Но все още сте болен, закръглен, нещастен и беден…

Не си ли задавате въпроса „Защо?“

Защо полагате толкова много усилия, а резултатите са все още в графата „черна неблагодарност“?

Доста време си задавах този въпрос. И аз стигнах, разбира се, до „гениалното“ умозаключение, че всички методи казват едно и също. Само формата е различна. Но това не ми отговори на въпроса защо някои хора оздравяват с прилагането на определена система или метод, а други – не. Защо едни влизаха в прекрасна спортна форма, а други недоволно продължаваха да се търкалят и да проклинат поредната „скапана диета“.

Отговорът буквално ме уцели в десетката преди време, когато присъствах на един от курсовете по системата на Норбеков.

Повечето хора ги асоциират с курсове за оправяне на зрението. Винаги съм се забавлявала от сърце на това определение, защото оправянето на зрението е само приятен “страничен ефект” от прилагането на метода на Норбеков. 

Важното тук е да отбележа, че системата не е никак лесна за следване. Не съм чувала за курс по Норбеков, в който да са „оцелели“ абсолютно всички започнали. Под оцелели, разбирайте завършили курса. Все някой се отказва. Обикновено — по средата на курса.

Та… отишли сме ние, загрижилите се за здравето си — с очакванията да чуем великата тайна, която ще ни оправи здравето и живота. Седим и чакаме да ни смелят информацията, а ние  — като гладни гарджета — всичко да си изядем.  Да, ама не! Понеже лекторите са хитри хора. Те знаят какъв е “на изхода” резултатът от стабилното поглъщане  — от храна до информация. Винаги един и същ. Каквото и да си “приел”. Затова са ни приготвили изненади. Участниците трябва да се поразмърдат. Буквално. Прави се една особена гимнастика. Всеки ден.

Та… правим си ние гимнастиката. Правим някакви разтягания. И погледът ми изведнъж пада върху една девойка, която с такава лекота се разтяга, че имам чувството, че може да си върже без проблем двата крака на панделка. Опитвам се мислено да се самоубедя, на фона на видяното, че и аз се справям… относително добре. Естествено – опитът ми е пълен провал. Предупредили са ни предварително да не се сравняваме с никой около нас, но… кой да чуе. Отбелязвам мимоходом, че имам доста какво да науча от това момиче и продължавам.

На другия ден момичето сяда до мен. Беше четвъртият ден — един от най-тежките, защото тогава се прави едно от най-разтърстващите упражнения — прошка. Много хора отпадат от системата именно след този ден.

Треньорът ни – една уникална и измамно невинно изглеждаща узбекистанка на име Гузал Тажибаева – ни задава лукави въпроси. Кой как се чувства. Кой вече има резултати. Кой няма резултати.

Стига до въпросното момиче и то се разплаква. Просто я усетих как за секунди се срина. Беше дошла, за да си оправи зрението. Нямаше как да разбера за какво е там, защото на курса не се носят очила. Полагала неимоверни усилия, но нещата не й се получавали. Поне тя така беше отсъдила. Не можеше да понесе и явно язвителните забележки на семейството си — порядъчно скептични, относно резултатите, които би получила на подобен курс.

Гузал направи, каквото зависеше от нея, но момичето се беше предало. Повече не се появи. И отказа да си даде шанс да продължи напред. Да продължи въпреки първоначалния неуспех.

Тя се лиши от шанса да види онова, което последва. Пропусна да види какво се случи с други, които също “нямаха никакво подобрение” до този момент, но продължиха, въпреки всичко.

На друг език това се нарича „вкопчване“. Вкопчване в резултата.

Полагаш неимоверни усилия, но не спираш да мислиш само и единствено за резултата. Не се наслаждаваш на процеса. Въобще те няма в настоящето. Мислиш само и единствено за целта. И ако не изпълниш „задачата“ – чувстваш се провален и сринат.

Не всички имаха грандиозни резултати на онзи курс на Норбеков. Имаше хора, които напредваха със скоростта на автомобил на буксир. Но това си беше тяхната скорост. Имаше хора, които почти до последния ден твърдяха, че нямат подобрение.

Но имаше нещо общо между всички, които получиха резултати.

Те не се отказаха, въпреки, че беше трудно.

Те слушаха себе си.

Не се отказаха, въпреки подмятанията на близки и недотам близки.

Те започнаха нещо и го довършиха докрай.

Много от тях чух да казват, че ще са щастливи от това изживяване, дори да не „свалят очилата“.

Проблемът обикновено не е в системата, която сте избрали.

Проблемът е в липсата на постоянство в прилагането й. Правиш нещо няколко дни или седмици, няма видим ефект и ти решаваш, че методът е скапан. И минаваш на следващия. И така до безкрай!

Не търсете резултати на всяка цена.

Не търсете бързи резултати.

Дайте си време. Приемете новия метод като приключение. Приемете го като предизвикателство.

И най вече – слушайте себе си!

Имайте си повече доверие!

Ако споделяте начина ни на мислене – присъединете се към идеята Bezlekarstva в социалните мрежи!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *