Това ли е бъдещето?

„Това е бъдещето!“

Все по-често чувам този израз.

Кога го чувам? Когато около мен има електронни устройства – компютри, смартфони, таблети, и други светещи, мигащи и грижливо измерващи какви ли не показатели джаджи.

Оказва се, че бъдещето неумолимо настъпва. А хората просто нямат физическото време да се адаптират към това толкова агресивно и непрекъснато изсмукващо вниманието ни бъдеще. Защо агресивно? Защото хората вече не живеят в настоящето. Те са някъде там – в бъдещето. Залепени за устройствата си. Все по-малко тук. Все по-малко сега. Все повече с фейсбук приятеля, с електронната игра или … отговорно отговаряйки на работни имейли. Все по-малко с живия човек на една прегръдка разстояние.

Наскоро с потрес установих, че има хора, които повече се безпокоят за здравето на електронните си домашни любимци, отколкото за себе си.

Неделя е. Моя милост и мой приятел сме решили да заведем децата си на Витоша. Аз съм със сина си. Той е с дъщеря си. Идеята е хлапетата да покарат шейни. Идея – на пръв поглед елементарна за изпълнение, но на практика — не съвсем. Витоша се оказва претъпката с хора. Освен стандартните туристи и скиори, стълпотворението се увеличава от няколко състезания /едното пред хижа Алеко/, както и от няколкото ски-училища, които обучават малки и големи.

Лошо няма. Важното е, че хората спортуват и са решили да излязат в планината. Ето защо, въпреки убеждението ми, че пързалянето с шейни точно в този момент щеше да е по-лесно на бул. Витоша, вместо на склоновете пред хижа Алеко, ние решаваме да упорстваме и пускаме децата в плъзгащата се навалица.

Децата летят с добрата стара „Чук и Гек“, придвидливо снабдена с кормило и спирачка. Нашите двама наследници, обаче, са решили да ползват хитрото „Пази сееееее!“, вместо да спират на всеки 5 метра шейната. И този номер върви доста добре. Виждам, че около нас всички си ползват гласните струни за същото. Номерът, минава докато не ги виждам как се забиват с шейната в една жена. Жената буквало изчезва от полезрението ми. Както си беше права и изведнъж я подкосяват. И на мен ми се подкосяват краката като видях какво сториха нашите наследници, обаче хуквам през глава да видя как е тя. Като стигам до тях – жената вече се изправяше. Дали имаше поражения? В мен ожесточено спорят двама мои мислени спътници в живота – г‑жа Монтесори и г‑н Макаренко. Да им се карам ли на хлапетата, да им обяснявам ли – какво да правя? Все още не зная кой ще надделее. Зная само, че съм изплашено-ядосана. Най-много ме е яд на мен самата, че ги оставих да се спускат в това гъмжило от народ, но точно в този момент вече нямам време за повече рефлексии по въпроса.

„Добре ли сте?“ – питам жената. „Ами те направо ме подсякоха… и паднах.“ – ми отговаря тя. „Да, виждам! Ама добре ли сте?“. Тя не ми отговаря. А аз се вълнувам. Много! Защо не ми отговаря? Може би още се чуди как е? Може би проверява за поражения? Чак тогава виждам какво прави всъщност жената. Един голям смартфон беше паднал на снега. Тя го вдига и го оглежда загрижено. Поглежда ме и се усмихва облекчено: „Добре съм!“.

Долната ми челюст буквално увисва. Измрънквам: „Много извинявайте…“. Подбирам дечурлигата, а гласовете на г‑жа Монтесори и г‑н Макаренко в главата ми са вече онемели – също като мен.

Кога точно телефоните ни станаха най-ценната част… от нас?

Кога го позволихме да стане?

Защо когато сме паднали и се предполага, че първо трябва да проверим дали няма поражение по тялото ни – първото, което правим, е да проверим дали не се е наранила техниката, която някои буквално не свалят /понякога дори нощем/?

Тогава си спомних за Адам Алтър, който изследва най-новите зависимости.

„През 60-те години на миналия век плувахме във води, в които се мяркаха само няколко кукички – цигари, алкохол и лекарства, които бяха доста скъпи и поради това по-труднодостъпни. През 10-те години на новото хилядолетие обаче същите тези води вече бъкаха от кукички, превърнали се вече в сериозни капани. Например куката, наречена Фейсбук. Куката Инстаграм. Куката порно. Куката имейл. Куката онлайн пазаруване. И тъй нататък. Списъкът е дълъг, много по-дълъг, отколкото и да било в човешката история, и ние чак сега започваме да осъзнаваме опасностите.“ – пише Алтър.

Това ли е наистина бъдещето?

Технологиите ще станат част от нас. Но, питам се, дали няма да станат по-важната ни част?

Тогава си зададох въпрос: „Какво щях да проверя първо аз самата, ако върху мен бяха връхлетели две хлапета с шейната си? Себе си ли бих погледнала първо или телефона си?“.

Искате ли истината? Не можех да отговоря на този въпрос. На теория знам, че бих прегледала първо себе си. Но какво бих направила на практика? Реших да бъда докрай честна със себе си и истината е, че няма как да съм 100 % сигурна.

Смятам, че би било полезно всеки да си зададе този въпрос. И ако е много честен със себе си – може да се окаже, че всички ние имаме изключително сериозен проблем.

Проблем с бъдещето.