Ноцебо ефектът — или — защо сме нещастни, болни и „послушно“ умираме от рак

Всички сме чували за плацебо ефекта. Но малко се говори за ноцебо ефекта. И ми се струва, че това е парадокс, защото съм убедена, че повечето лоши неща, които ни се случват, са плод именно на ноцебо ефекта.

Що е то ноцебо ефект?

Ноцебо от латински буквално означава „нанасям вреда“. Ноцебо е вярата, убеждението, че сте в беда или ще пострадате. Че сте или ще се разболеете от нещо. Че никога няма да успеете да постигнете или направите нещо, което желаете. Че при вас нещата “просто са такива”  и нищо не може да се направи.

Ноцебо е форма на самоограничение, която обаче няма обективна реална предпоставка.

Приемането на нечия чужда субективна представа за вашия собствен свят, без да имате възможност или желание да проверите нейната истинност.

Ноцебо ефект произвежда невинната на пръв поглед констатация на учителя по пеене, че детето ви пее фалшиво. Ако детето се съгласи с „авторитета“ и му повярва – от него определено няма да стане певец.

Ноцебо ефект произвежда забележката на родителя, небрежно отбелязвайки, че на детето не му върви математиката. Детето е празна дъска. Родителят пише върху нея своите констатации и те остават там – понякога за цял живот.

В повечето случаи ноцебо ефект се създава без умисъл. Под формата на мнение.

Но мненията, особено когато човек няма оформена ценностна система, често се превръщат в присъди.

Не мога да пиша красиво, не ми вървят езиците, не мога да изкарвам пари, все ме прекарват, имам крехко здраве… Повечете от ограничаващите ни вярвания са плод на ноцебо ефект. Някога сме се съгласили с мнението на някого. Чули сме случайна забележка, изказана по конкретен повод и сме направили генерален извод. Извод, който вадим всеки път, когато се окажем в сходна ситуация.

Най-лошите ноцебо ефекти се произвеждат в лекарските кабинети.

Там се издават най-тежките присъди. Там се разболяват най-много хора — буквално.

Звучи ви пресилено? Нека цитирам един истински случай, описан от д-р Брус Липтън в „Биология на убежденията“:

През 1974 г. лекаря от Нашвил  — Клифтън Мидър – имал пациент на име Сам Лонди, пенсиониран продавач на обувки, страдащ от рак на хранопровода – заболяване, което тогава се смятало за нелечимо. Лонди се лекувал, но всички в медицинската общност „знаели“, че той отново ще получи рецидив. Затова никой не се изненадал, когато Лонди починал две седмици след поставянето на диагнозата. Изненадата дошла след смъртта му, когато при аутопсията в тялото му бли открити съвсем малко ракови клетки, които определено не били достатъчни, за да го убият. Пред „Дискавъри хелт“ Мидар казва: „Човекът почина с рак, но не и от рак.“ Но от какво е починал Лонди, ако не от рак на хранопровода? Да не би да е починал, защото е повярвал, че ще умре? Този случай продължава да занимава Мидър три години след смъртта на Лонди: „Аз смятах, че той има рак. Той мислеше, че има рак. Всички около него смятаха, че е болен от рак… Дали по някакъв начин не му отнехме надеждата за живот?“ Обезпокоителните случаи на ноцебо навеждат на идеята, че лекарите, родителите и учителите могат да отнемат надеждата, програмирайки ни да вярваме, че сме безпомощни.“

Ето го и най-голямото престъпление, пораждащо един от най-силните ноцебо ефекти:

Остават ви еди колко си години/месеци/седмици живот!“

Потресаващо!

Ако имах законодателна власт – определено щях да квалифицирам подобни изказвания като углавно престъпление срещу човечеството. С всички, произтичащи от това, последствия.

Норбеков го е казал много добре: „Това, че ти не можеш или не знаеш как се лекува нещо, все още не означава, че „нещото“ е нелечимо!“

Само че хората все така си измират… спазвайки послушно „дадения“ им от медиците срок.

Отказвайки да оспорят мнението на авторитетите.

Слепи за възможния ноцебо ефект.

Забравили, че в каквото и да си убеден – винаги си прав!

Тъй като знам, че много от вас все още се съмняват…

Съмняват се, че именно “присъдите”, с които послушно се съгласяват, са причина за нещастието им…

Ми хрумна мисълта за лъжата, която станала истина, повторена 100 пъти.

Нека си представим, че всичко това са празни приказки.

Нека си представим, че няма истории за хора, отишли си от този свят, защото са им внушили, че им е време да си ходят. Нека си представим, че няма хора, провалили живота си, защото са им повтаряли, че за нищо не стават.

И ви предизвиквам за един експеримент!

Нека, ако сред вас има хора, на които са издавали “присъди”, които сте имали смелостта да откажете да “излежите”. Ако сте имали близки с подобни случаи.

Споделете ги в края на тази статия!

И, знаете ли?

Вярвам, че ако съберем точно 100 такива истории — много хора ще повярват!

И ще получат шанс!

Представете си, че точно в момента тази статия се чете от някой, на когото току-що са издали присъдата.

Без право на обжалване! И този човек се чуди какво да прави. Може би вашите истории ще му дадат надежда и шанс. Може ми те ще са неговото плацебо.

Да проверим!

Ако споделяте начина ни на мислене – присъединете се към идеята Bezlekarstva в социалните мрежи!

 

Споделете тук:
Facebook
Google+
http://bezlekarstva.bg/2017/04/19/%d0%bd%d0%be%d1%86%d0%b5%d0%b1%d0%be-%d0%b5%d1%84%d0%b5%d0%ba%d1%82%d1%8a%d1%82-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%b7%d0%b0%d1%89%d0%be-%d1%81%d0%bc%d0%b5-%d0%bd%d0%b5%d1%89%d0%b0%d1%81%d1%82%d0%bd%d0%b8/
Twitter
svejo.net

35 коментара

Вземи RSS
  1. Yanka

    Вчера четох един виц по тази тема
    Погребение, всички са натъжени и притихнали и в този момент се чува тропане от ковчега и викове: “Отворете, отворете, жив съм!” а съпругата отговаря: “Митьо, умрял си, доктора така каза” 🙁

  2. Мариана Рашева

    Преди две години личният лекар на мама й каза: “Сърцето ти всеки момент ще спре!” Идваше ми да го удуша. Мама е на 86, живее сама на село, грижи се за куче, кокошки и голям двор, който е засаден с плодове и зеленчуци!

  3. Златка

    Преди години ‚когато синът ми беше още бебе,една докторка ми каза,че той ще е малоумен.Историята тръгна от обиколката на главичката му,която според докторката била голяма за неговата възраст.Явно било ‚че мозъкът му е пълен с течност и съответно вече увреден.Е,имало било някаква малка вероятност да е нормален,но да не очаквам,че ще е като другите деца.…
    Думите и гримасите ѝ бяха такива,че направо ме съветваше да метна детето в кофата…
    Синът ми е на 10 години в момента-отличен ученик,спортист,владее добре и един чужд език.Главата му постепенно забави растежа,а тялото се разви и в момента дори не се забелязва,че е имало време,когато е изглеждал с твърде голяма глава…
    От тогава при по-тежки диагнози искам и втори,че и трето мнение и пак си имам едно наум,че и докторите могат да грешат.

  4. Bezlekarstva

    |Author

    Прекрасно е, че всички вие имате смелостта да споделяте историите си, свързани с непоисканите присъди на някои “лекари”. Така до все повече хора ще достигне информацията, че ако някой не може да лекува нещо, набедено като “болест”, то не означава, че нещото е нелечимо.

  5. Нели

    Така е… Трудно ме е да говоря, но бебето ми почина преди 22 години след 6 месеца и две седмици живот… Така казаха докторите, че на 6 м ще почине и 1% надежда не ми даваха през този период.… Много жестоко беше!!!!! Казах, че живее 2 седмици още станало е чудо, а те случайност е ще умре.…. Еми отиде си!!! Опитах да се боря за живота му, нооооо изгубих го

  6. Йорданова

    За мен също е неправилно да се казва на кой колко време му остава, защото последната дума има Бог. Благодарна съм, че когато преди 8 години ми поставиха диагнозата РМЖ и естествено попитах колко ми остава, докторите ме погледнаха стреснато и ми казаха, че това никой не може да го каже, но, че ще направят всичко възможно да е по — дълго 🙂 Надявам се и вярвам, че са си свършили добре работата…Но имам близка, на която преди 17 години и откриха меланом и казаха, че и остават 6 месеца живот. Не знам как се овладя тази жена и как мина през всичко като войник, но, както казах от тогава минаха 17 години. Лошото е, че болестта сега се върна, но се надявам, че Бог ще и помогне да премине и през това. Този случай доказва, че лекарите наистина могат да сгрешат и , че трябва много смелост, за да не им повярваме! Така, че всичко е относително.…Хареса ми статията и благодаря за нея!

  7. Емил

    Изказвам истинското си възхищение от Силата на Духа на всички споделили своите истории. Те са уроците в Живота, които имаме да научим. И един от тях е да бъдем много премерени в това, което казваме. Не случайно българите имаме поговорка-” Казана дума, хвърлен камък”. Да, защото всяка изречена дума тежи като камък. И тежестта му се усеща в сърцето и душата. И е важно да се замислим какво предизвикваме, когато употребяваме изрази от рода на “ужасно хубаво” или казваме да детето си– ” Ти си страхотен”.
    Учителя Беинса Дуно казава, че след лъжата най-големият грях е одумването, което има точно нецебо ефект, но на подсъзнателно ниво. Одумвайки някого — коментирайки слабости в човека без да сме наясно, че това са всъщност нашите собствени — ние изпращаме един поток от нашата собствена негативна енергия към дадения човек. Каквото и да е направил един човек, въобще не е наша работа да даваме оценки. Най-доброто, което можем да направим, е да му изпратим една светла мисъл. За това и Христос ни казва -” Не съдете, за да не бъдете съдени”. Осъждайки някого ние сами произнасяме нашата присъда.

  8. Пенчо Пенчев

    Изключителна тема, по която убеден съм всеки човек има някакъв опит. Скоро не бях се замислял по темата за ноцебо ефекта, но със сигурност знам, че вътрешната сила на човек е дадена от Бог и трябва да се уповаваме само и единствено на нея.
    Темата за рака е наистина злободневна и не пожелавам на никого да се сблъска с тази диагноза. Нека обаче не забравяме, че съгласно световната статистика 44 % от диагнозите не са потвърждават.
    В заключение искам да кажа, че издаването на “присъди” от авторитети дали родители, учители спрямо деца или от лекари към пациенти е нещо, което наистина нанася непоправима вреда. В тази връзка си спомням как като дете математиката престана да ми е любима, само защото учителката ме набеди, че съм преписал на контролно, а в случая беше точно обратното. Вярвайте в себе си и не съдете другите!

  9. Антоанета

    Лична история: Преди години лекарите след счупване на ръката и последвала физиотерапия ми казаха, че с лявата ръка ще остана “инвалид”. След използването на системата на Норбеков, успях да оправя ръката си и в момента, тъй наречената “болна/инвалидна” ръка е далеч по-гъвкава от здравата ръка. Просто не им повярвах.

  10. Elena

    Predi pove4e ot 40 godini moiat diado mi dade nai-cenniat urok v jiv­ota mi, bez toi samiat da razbere za tova. Sled insult ediniat krak i ednata mu raka ostanaxa napalno nepod­vi­jni. Togava toi be6e na okolo 70 godini. Ve4e ne si spom­niam to4no kolko. Mnogo dobre si spom­niam s kakva upori­tos vseki den sam, bez fizioter­apevt, razdvijva6e krakat i rakata. To4no nad legloto na tavana ba6ta mi zav­inti edna xalka, prez koiato prekara vaje. S ediniat krai na vajeto, diado vrazva6e krakat ili rakata, a dru­giat krai, prekaran prez xalkata , darje6e sas zdra­vata raka i darpaiki go povdiga6e krakat ili rakata. Ve4e ne si spom­niam kolko vreme pto­dalji tova, moje bi pove4e ot 6 meseca, no diado mi se izpravi i zapo4na da se dviji s bas­tun i mnogo skoro se vazs­tanovi napalno i jivia pal­no­cenno do 93 godini. Spom­e­nat za tozi slu4ai mi pomaga da ne padam duxom i vinagi da gledam napred s uverenost i optimizam !

  11. Марийка

    За първи път влезнах в болница на 59 години. Налагаше се операция на гърдата, тумор.…. Пращаха ме на предварителни изследвания. Едно от изследванията, беше при кардиолог. Лягам и изпълнявам изискванията на младата лекарка. Изведнъж, чувам гласа ѝ; „ Ставай! И ти да имаш едно здраво нещо!”. Категорично й казах; Докторе, това, което казвате, не е вярно! Всичко ми е здраво, с изключение на едно нещо, който скоро ще оздравее! Тя остана вкаменена. Предупредих в Онкодиспансера, да и направят забележка, защото, не всеки ще реагира с оптимизъм, като мен…
    Но не бива да се отхвърлят лекарствата! При всеки е различно. Доволна съм от химиотерапията и лъчетерапията! Една бореща 2010 година. След това, без лекарства, с движения и здравословно хранене. Жива съм! След третата операция се приготвих за 200 години, пък каквото Бог реши.…
    Всичко зависи от хармонично изграден
    самоконтрол! Кога без лекарства, кога с лекарства!
    Анализ и оценка на Аз –действията.…
    Поне три независими лекарски мнения. И коректен партньор на лекаря в лечението! Има прекрасни лекари! Откажеш ли партньорство, трудно се променят нещата

  12. Криси

    Мой роднина беше болен от рак. Всички казваха, че няма шанс…имаше страшни кризи. Но аз му повтарях всеки ден, че ще оздравее и заедно с него решихме, че ще прибегнем до народната медицина.Човека в момента няма и помен от рак…всичко е доказано с медицински изследвания в различните стадии на заболяването и оздравяването на човека. Просто му казах, че няма да го оставя и ще намеря начин и той ще живее.

  13. Лилия Пекова

    За моя 47 годишен живот имам сигурно стотици такива примери на различни мои приятели, роднини и на мен самата.

  14. Снежана Кръстева

    През 2013 година ми издадоха такава присъда. За щастие точно на 50 ми рожден ден се оказа погрешна и просто се разминах със смъртта въпреки, че нещата се подреждаха учудващо към края на моя живот.
    Няма да забравя думите на една лекарка след това: ”От сега нататък живей живота си както искаш. Той ти е подарък.”

  15. estefi

    БОЛЕСТТА НЕ СЪЩЕСТВУВА ‚ТЯ Е САМО В УМА !! РАКА ‚КАКТО И ВСЯКА ДРУГА*БОЛЕСТ* СА ИНДИКАТОР ОТ НАРУШЕН ЕМОЦИОНАЛЕН БАЛАНС ‚КОЙТО СЕ ПРОЯВЯВА НА ФИЗИЧЕСКО НИВО

  16. Виктория

    Казаха ми че имам киста на щитовидната жлеза! Лечение няма. Ще се наблюдава.
    Дрън дрън…си казах аз…паднал си е на главата тоя доктор. Избрах да не вярвам.
    След месец втория ултразвук показа че там няма нищо!!!
    Не им вярвайте.
    Вярвайте на себе си и на Бог.

  17. Юлия Ковачева

    Направих паник атака. Първият път ми се случи преди полет за чужбина,в 3 часа сутринта.Бях сама. Доста се изплаших и си помислих дали да тръгвам за летището,или да си остана в къщи.Това неистово сърцебиене, световъртеж, чувството,че ще припадна всеки момент, страха,че ще се случи пред много хора…На аерогарата,на опашката за паспортна проверка стана още по-лошо.Усещах,че умирам и единствено факта,че наоколо има много хора ми помогна да се овладея. Вторият път се получи в къщи. Бях сама с внучето ми-на 9 години. Прилоша ми,сванаха ми се мускулите на лицето, сърцето ми биеше на пресекулки, виеше ми се свят,лицето ми беше бяло…Детето се изплаши,започна да ме гушка, аз се стегнах,защото не можех да позволя да изгубя контрол и да му изкарам акъла.Казах,че ми е лошо,но след половин час ще ми мине. Мислех да викам „бърза помощ„ ‚ако стане по-зле.Като с магия,точно след половин час се оправих. Случвало ми се е още няколко пъти– на театър, на улицата, на родителска среща…Никога не съм си позволявала да гудя самообладание и да се изпраша наистина. И се оправих. Вече не ми се случва. а съм чела колко разрушителни могат да бъдат паник атаките за психиката на хората и как ги принуждават да променят начинът си на живот, да се страхуват да излизат навън, да са сред хора, да пият какви ли не успокоителни,антидепресанти, да посещават психолози,психиатри, да пробват най-различни лекарства и да не могат да се отърват от страха,че всеки момент може да им се случи отново. И само като си го помислят, да им се случва. Гордея се със себе си и с това,че се преборих сама,без паника и без лекарска помощ.Дано да успея да помогна на хора,които страдат от паник атаки– не се страхувайте, няма да умрете от това,всичко е само в главата ви, можете да го преодолеете без лекарска помощ и без медикаменти. Повярвайте си.

  18. Румяна Стоянова

    И в моето семейство преживяхме такава драма преди 3 г с дъщеря ми– тя беше тогава на 21. Но бих казала, че при нас се получи нещо по-скоро обратно! След операцията, двамата оперирали я лекари казаха, че положението е “страшно” и не посмяха да дават никакви прогнози за продължителен живот. След 5 м заболяването се върна наистина, но с химиотерапия слава Богу, се разминаха нещата. Поне досега. Но съм благодарна на лекуващия лекар-хематолог и на неврохирурга– колкото аз се страхувах за живота на дъщеря си-като всяка майка и треперех над нея, толкова те двамата я насърчаваха да си гледа кефа и живота и да не се спира пред нищо, да си постига мечтите и да не й пука! Въпреки, че се опитвах да убеждавам дъщеря ми, че с нищо не е по-различна от останалите (операцията беше на черепната кост), аз настоявах — за диети, за режими, да се пази, да не се натоварва.….за какво ли не, и двамата ми се караха и я съветваха “да не ме слуша”. То и дъщеря ми си е доста своенравна– зодия Скорпион, не се поддаде изобщо на никакви мои съвети и страхове, изобщо не ме послуша за нищо, не искаше дори да чува за заболяването си, само голата й глава (тогава) и белега й напомняха че нещо й се е случило.И си живее както си иска и си прави каквото си иска. Завърши вуз-а– на 3-я ден след като я изписаха от болницата тръгна на лекции, завърши магистратура с отличен, Работи, мечтае, пътува, забавлява се , весели се и успява! А покрай нея и аз “забравих” за болестта и преживяванията и сега съм много по-спокойна! .В този смисъл идеята ми е — напълно съм съгласна със статията! Благодарна съм на двамата лекари, че не подходиха по “стандартния” начин към детето ми. Защото ако го бяха направили идея нямам къде щеше да е сега дъщеря ми и как щеше да се чувства. Благодарна съм на дъщеря ми, че не се поддаде на униние и на страховете ми, нещо повече– тя ми даваше сили на мен да преодолявам страховете си. Благодарна съм и на сина ми и на съпруга ми, които пък “външно” се държаха така все едно нищо не се е случило, докато аз проливах сълзи и се побърквах от мислене и страх! Мразех ги понякога за това им “безразличие”, а като се замисля сега– май така са ми помогнали много повече! Извинявайте за многословието ми!

  19. Албена

    Майка ми имаше стеснение на хранопровода в най-долната му част. Отказа всякаква интервенция на лекарите. Стеснението беше 2 милиметра. Когато след 5–6 години отиде на лекар отново да види какво е положението /със снимка/, лекарят я посрещна с думите: ” А, ти още ли си жива?” Възмутена, тя му хвърли парите за прегледа и излезе от кабинета му. Живя така 12 години след първата си снимка, а тогава й казаха,че ако не се оперира, й остават до 3 години. Но и за операцията не даваха гаранция, понеже беше възрастна вече. Тя доказа,че човек може да живее с воля и дух! Силата й е моят пример за подражание и ми дава на мен сили да преодолявам всичко в живота по-леко.

  20. Casparr

    Хора събудете се!!!! Можем да постигнем всичко със силата на ума и здравия дух!!! Медитирайте повече.

  21. Ева

    А какво ще кажете за близките,които убиват бъдещето на децата с негативни мнения,затваряйки ги в собствената си матрица от ограничения?С това се убива цял един живот,още в началото му!Трябва да се внимава какво се говори пред децата,защото с недомислени изказвания се осакатява живота им!!!

  22. Нина

    Енергийно се самоунищожаваме! Мислите ни са хаотични и разрушителни,от там и действията ни! По-малко говорете,повече добро вършете! не завиждайте,не бъдете алчни,не позволявайте злоба да ви обсеби! всички сме братя и сестри на тази земя! Бъдете човек с човека! Помагайте си! Защо като един проповедник-видиш ли,написах всичко това!? Защото е истина! доброто пречиства,Доброто е добра енергия,добра мисъл,добри действия,обич! От там здраво тяло! Елементарно е! Саморазрушаваме се! Факт!

  23. Лора

    Моя приятелка на 5-год. възраст я блъска кола, след което има множество увреждания и здравословни проблеми (някои от тях — и до днес). Когато беше около 20-на годишна й откриха тумор в мозъка и буквално я бяха отписали. Е, вече е на 45 г. — жива!
    Майка ми претърпя операция на окото, при която използваха тогава една нова технология, поставяки силиконов пръстен над ретината, което явно с последствие се оказа грешка… Повечето хора, оперирани по този начин започнаха постепенно да линеята и “да се топят като свещ” докато накрая умираха. Това започна да се случва и с майка ми, но не свйрши така — беше сред малцината, които оцеляха. Вярвам, че разликата между едната и другата група е мотивацията им за живот и това в какво са повярвали (те и близките им)

  24. Светла

    Когато през 1998 г. откриха на баща ми рак на дебелото черво, с мама решихме да не му казваме. Излъгахме го, че е някакво стеснение, което трябва да се премахне оперативно. Преди всеки преглед или манипулация аз или мама отивахме предварително и убеждавахме лекарите да не му казват нищо. Дори направих фалшива епикриза след операцията за пред татко. Той така и не разкри конспирацията ни. До ден днешен е жив и здрав. Убедена съм, че причината е психическото спокойствие от неведението му.

  25. петя

    И аз ще споделя статията, защото вярвам на 100% в това, което сте написали. И Ви благодаря!
    Споделям също и мнението, което е изразил estefi: че болестите не съществуват, а са само ИНДИКАТОР за НАРУШЕН ЕМОЦИОНАЛЕН БАЛАНС ‚КОЙТО СЕ ПРОЯВЯВА НА ФИЗИЧЕСКО НИВО.

  26. Bezlekarstva

    |Author

    Благодаря на всички ви. На тези, които споделят статият и на онези, които споделят историите си. За да можем да помогнем на повече хора. да им дадем вяра и надежда.

  27. При мен се налагаше оперативно отстраняване на 8 см ендометриозна киста, заедно с матка, яйчници и част от червата. Реших, че няма да го направя. Започнах да си внушавам точно обратното на това, от което се страхувах. Визуализирах, че отивам на лекар и кистата вече я няма. медитирах за общо успокоени, пих три месеца бял равнец. Последния път като отидох на гинеколог, кистата я нямаше. Имаше фоликул 2,6 см, което си е напълно нормално. Сега лекувам по същия начин и алергии и автоимунни заболявания.

  28. ДАРИНКА РАДЕВА

    БЯХ НА 33Г,КОГАТО ЕДНА КОЛЕЖКА МИ КАЗА,ЧЕ Е ХОДИЛА НА ВРАЧКА И НА КОЛЕКТИВНА СНИМКА ТЯ МЕ Е ПОСОЧИЛА С ДУМИТЕ“ТАЗИ ЖЕНА НЯМА ДА ДОЖИВЕЕ ДО 40 Г-ЩЕ УМРЕ ПРИ КАТАСТРОФА”.ТРИ ДНИ БЯХ ОТЧАЯНА,ПОСЛЕ ЗАПОЧНАХ ДА СЕ СБОГУВАМ С ДЕЦАТА СИ,КАТО СЕ ОПИТВАХ ДА ГИ НАУЧА ДА СЕ СПРАВЯТ САМИ И ДА СЕ ОБИЧАТ БЕЗ КОНКУРЕНЦИЯ!ПРОСТИХ В ДУШАТА СИ НА ВСИЧКИ-НА СЪПРУГА СИ,КОЙТО ПРЕКАРВАШЕ ВРЕМЕТО СИ С ПРИЯТЕЛИ, НА СВЕКЪРВА СИ,НА СВЕКЪРА, НА РОДИТЕЛИТЕ СИ,КОИТО СМЯТАХ ‚ЧЕ НЕ МЕ ОБИЧАТ ДОСТАТЪЧНО,НА СЕСТРА СИ, КОЯТО СМЯТАХ ЗА ОСНОВЕН КОНКУРЕНТ.
    КОГАТО СЕ ОСВОБОДИХ ОТ ТЕЖЕСТТА,КОЯТО ВСЕКИ ТАИ В СЕБЕ СИ, КОГАТО ПРОСТИХ НА ВСИЧКИ И НА СЕБЕ СИ-ЖИВОТЪТ СЯКАШ РЕШИ ДА МИ ПОКАЖЕ СВОЯТА КРАСОТА,
    ТРЪГНАХ ПО ПЛАНИНИТЕ С ТУРИСТИЧЕСКА ДРУЖИНКА,ЗАПОЧНАХ ДА СБЪДВАМ ЗАБРАВЕНИ МЕЧТИ-СКОЧИХ С ПАРАШУТ ОТ 3000 М,СКОЧИХ С БЪНДЖИ ОТ АСПАРУХОВИЯ МОСТ,ПРЕОДОЛЯХ СТРАХА СИ ОТ ВОДАТА И СЕ НАУЧИХ ДА ПЛУВАМ„„„„
    ПРОЧЕТОХ СТОТИЦИ КНИГИ„„„„И РАЗБРАХ,ЧЕ ПОНЯКОГА ЕДНО ПРЕДСКАЗАНИЕ ИЛИ ДИАГНОЗА МОЖЕ ДА ТЕ НАКАРА ДА ПОГЛЕДНЕШ НА СМЪРТТА С ДРУГИ ОЧИ И ДА И КАЖЕШ: ХЕЙ, НЕ МЕ Е ССТРАХ ДА ПРЕЖИВЕЯ ВСЕКИ ПОДАРЕН МИ ОТ НЕБЕТО ДЕН-ВЪЛНУВАЩО!“
    СЕГА СЪМ НА 55 Г И МЕЧТАЯ ДА КАРАМ ДЕЛТАПЛАНЕР-НИЩО, ЧЕ СЪМ БАБА НА 2 ПРЕКРАСНИ ВНУЧКИ!ПОЗНАТИТЕ МИ МИСЛЯТ, ЧЕ СЪМ ЛУДА, НО ДЯВОЛЧЕТО В МЕН СЕ СМЕЕ И КАЗВА:ЛУДУВАЙ,ТОВА Е НАЙ НОРМАЛНОТО НЕЩО В ЖИВОТА!ТОВА ГО ИЗМИСЛИХ И СИ ГО ПЕЯ С КИТАРАТА:

    ВСИЧКИ СМЕ ГОСТИ НА ТАЗИ ЗЕМЯ
    И ВСЕКИ Е СКЪТАЛ ДЕТСКА МЕЧТА.….
    ЖИВЕЙ И СЕ РАДВАЙ, И СБЪДВАЙ МЕЧТИ,
    ЗАЩОТО ТЕ ИМА, ЗАЩОТО СИ ЖИВ…”.…

  29. М

    До Юлия, която писа за паник атаките — случва ми се 2–3 пъти в годината горе-долу. Всяка година ходя на профилактика при различни специалисти, давам кръв и урина, съвсем стандартно. И всяка година споделям с невролог какво ми се случва. Абсолютно всеки си предлага услугите да сме били провели едно “качествено” лечение с антидепресанти. Моля?! За 2 паник атаки в годината аз няма да се тровя! Няма! Но последната невроложка направо прекали. През целия преглед ме заплашваше какво ще стане, ако не пия хапчета. Какво ще ми се случи, биласъм болна, имала съм била ддепресия, но не съм знаела. Разпитваше ме за личния живот, как живея, с кого живея, ама как така се оправям финансово като живея сама… Това се случва с всички притежатели на допълнително здравно осигуряване. За да получи едни смешни пари, ще накара млада жена да мисли, че е депресивна и да пие тежки лекарства. След репликата “пак ще ми дойдеш, но ще е късно”, директно и хлопнах вратата.

  30. Десислава

    Направи ми впечатление въздействието върху децата, които са като празни листа за писане. Самата аз се боря от години с написаните на моите “листа” страхове и неувереност, които буквално спъват или създават много трудности в живота ми. Обвинявах родителите си за това, докато не разбрах, че понякога хората дори не осъзнават какво могат да причинят на друг човек, дали дете или голям човек. Забелязах у дъщеричката на братовчедка ми страх, че не може да нарисува нещо и няма да се справи. Това е учудващо за сете на 6 г., когато децата дори не се замислят и почват да рисуват. Случайно майка й сподели,че се опитва да я стимулира като я кара да прерисува рисунки на други деца, които тя явно смята за много хубави. Тези “домашни упражнения” бяха граничили полета на фантазията на детето и то се страхуваше от провал. Като казах на братовчедка ми, как така я ощетява вместо да й помага, тя се слиса. Не беше осъзнала какво причинява с действията и съветите си. Така, че се замислих: дори да са записани у нас негативни програми, трябва да работим за да ги променим и да не ни спират повече!

  31. Рита Мел

    Много малко сред докторите са истински лечители. Да не говорим, че почти никой от тях не гледа на пациента като триединство от тяло,душа, дух. И никой не ги учи на лекарска етика май.

  32. Мария

    Здравейте! Когато бях малка, родителите ми все ми повтаряха , че едва ли не аз съм тъпа, нищо не става от мен. Сега съм със ниска самооценка, ниско самочувствие, подхождам към всяко ново нещо със недоверие към себе си, че аз няма да се справя и т.н. Сега аз имам деца и не искам да повтарям грешките на моите родители.

  33. Веселина

    Два случая в семейството ми. Преди години баба ми беше мног зле, сърце, поду се, едва дишаше, на 83 години беше тогава. Отидохме в спешното. Гледаха я, изследваха я, разкарваха ни от кабинет на кабинет и накрая казаха водете си я в къщи. Баша ми не се даде. Извика сърдечна лекарка на частно. С нова комбинация от лекарства и търпение няколко седмици я вдигнахме пак на крака. Жената живя до 93. Втория случай е с баща ми. Получи диагноза рак на белите дробове заради един гаден недоизлекуван грип с усложнение пневмония. Диагнозата я получи в София. Аз твърдо не вярвах. По лекарската логика той трябваше да е умрял. Той също не вярваше. Чете и се рови много. Тръгна да търси ново мнение и нови изследвания. От един качествен антибиотик проблема в белите дробове отшумя. А трябваше да ходи на химиотерапия. Ми не отиде. Шест месеца по-късно светилата на медицината в София, които му дадоха диагнозата се принудиха да я отменят. Минаха години, да ми е жив и здрав, вече е на 80 години. Копае си на вилата и си вари ракиика. Бъдете здрави и да се подкрепяме в трудните моменти. Най-важното е човек да не е сам в тия моменти и да значи толкова много за някой че да повярва че всичко ще се оправи. И смях , нека до всеки човек има някой който да го разсмива.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *