За „говорещите“ кухни и хладилници...

Имам претенцията, че мога да направя изумително точен „портрет“ на човек, който никога не съм виждала, само ако ми дадат достъп до кухнята му. До местата, където държи храната си. И най-вече – до хладилника.

Приказката, че по дрехите посрещат, е доста вярна. Гардеробите също умеят да говорят. Но хладилниците и кухните – те направо крещят.

Но не ми беше хрумвало, колко еднакви сме всички, когато трябва да се самоизлъжем.

Колко сме предвидими, ежедневно самозаблуждавайки се какво и колко ядем и пием.

И не ми беше хрумвала идеята, че и аз самата го правя.

Останах изумена, когато прочетох една уникална книга – „Малките данни“. Авторът й е Мартин Линдстрьом, наречен не без основание „Шерлок Холмс на маркетинга“. Когато взех книгата си мислех, че си купувам помагало за бизнеса си /занимавам се с недвижими имоти и кредитни консултации/. Представях си, че там ще открия какво мотивира хората да постъпват по определени начини. И не останах излъгана. Но не бях подготвена за факта, колко много говорят за всички нас дребните детайли. И колко сме слепи за очевидното.

Линдстрьом е наеман от компании, които искат да разработят продукти, търговски марки и т.н. Той обикаля домовете на различни таргетирани групи потребители и получава пълен достъп до всяко кътче на домовете им. От гардеробите, през спалните и хладилниците, та чак до кофите за боклук. И не се изразявам метафорично – наистина е ровил в кофите.

Ето какво споделя Линдстрьом за хладилниците, за полезните и за вредните храни:

„“Винаги, когато посещавам домовете на потребителите, си поставям за цел да хвърля един поглед на съдържанието на хладилника, като знам, че собствениците са се подготвили за моето идване и че сцената пред мен е режисирана. Съдържанието на повечето хладилници – включително и моя – е красиво и старателно подредено. Пълно е с блестящи и изпотени предмети. Има купи с целина, моркови, репички или чери домати. Само че срамните тайни неща не са публично достъпни – истина, която се потвърждава, когато коленича на пода в кухнята на домакина и погледна какво има на долните рафтове на хладилника.

Долните рафтове са мястото, където се намират „лошите неща“ – сиренето, студените меса, хлябът, алкохолът, шоколадите. Като държат нездравословната храна скрита от погледа, потребителите могат да си внушат, че се хранят по-здравословно, отколкото е в действителност.“

Това беше моментът, в който трябваше да видя истината и за себе си…

Дадох си сметка, че съм виждала много кухненски маси, на които гордо се е настанила купа с плодове. Но никога не съм виждала купа с шоколади. На собствения ми барплот също има такава величествена особа. Цитруси, ябълки… направо да ти стане умилително.

При мен, обаче, имайки предвид скромния ми ръст от 1.60 м, скришната посока е нагоре. Бонбоните и останалите „боклуци“ са в най-горния шкаф. За да използвам задължително стол, за да ги стигам. Съвсем умишлено! Няма майтап! Имам и печени ядки. За да стигна до тях, обаче, столът не върши работа. За тях ми е нужна стълба.

Крием ли от себе си вредните храни с цел да си внушим, че не ги ядем?

Ето как продължава Линдстрьом:

„“През годините съм откривал опаковки от шест кутийки газирани напитки, заровени между обувките, картофен чипс, скрит в килера, а в един случай — огромен запас от шоколад и желирани бонбони „мечета“, скрити под подовата настилка. Потребителите често оправдават наличието на касетка с пепси-кола или дванадесет торбички с царевичен чипс, като ми напомнят, че е по-икономично да се купува в големи количества, което е вярно. В същото време има изследвания, които показват, че колкото повече газирани напитки и готови закуски купуваме, толкова по-голяма е вероятността да ги консумираме.“

Всяко идиотско деяние наистина си има философско оправдание.

Но ако сме докрай честни със себе си – всеки от нас ще открие неподозирани начини, по които саботира сам себе си. Начини, по които крие истината за това, какво всъщност консумира и в какви количества. Защото със сигурност го правим. Фактите говорят в полза на това твърдение. Особено, ако откриете добре забравена тригодишна вафла с цвят на повехнала стара мома на най-горния рафт в кухнята. Особено, ако нямате дете, което да може да стигне дотам и да я скрие. А и защо да го прави? Детето би я изяло. Особено, ако не вярвате в духове на шоколадовите вафли. Абе, най-вероятно сте били вие.

Започне отттук — открийте как точно лъжете самите себе си.

Повярвайте ми – ако си направите труда да опитате – ще останете много изненадани!

Едновременно очаровани, че е възможно да сте толкова гениално изобретателни. Но и изплашени – защото този гений е очевидно деструктивно ориентиран.

И ако има смелчаци, които да споделят тук какво и къде крият от самите себе си — може би ще се намерят и повече хора, които да обърнат внимание на този феномен…