Чудото на изцелението

Защо едни хора успяват да се излекуват от хроничните си и тежки заболявания, въпреки апокалиптичните си диагнози, а  други не успяват, въпреки че полагат неимоверни усилия?

От много години ме занимава този въпрос и не спирам да търся отговора му.

Когато хомеопатията едва навлизаше в милата ни родина, попаднах „случайно“ на лекар хомеопат. Той не беше класически хомеопат, но аз въпреки това бях впечатлена. След „интервюто“ /така се нарича – интервю, а не  преглед/, реших да се пообразовам. И такова образоване падна, че в един момент се оказа, че не просто съм изкупила, но и съм изчела всичко по темата, което беше издадено до този момент на бъргарски. Естествено – то не беше много, но все пак. Годината беше 2005-та. Клиничната хомеопатична Материя Медика на д‑р Иван Несторов /скромните почти 900 страници/, Витулкас, Шанкаран. Всичко, до което тогава можех да се докопам.

Чета и се въодушевявам. Не от реперториума на Материя Медика, а най-вече от проф. Георгиос Витулкас и от невероятния индиец д‑р Раджан Шанкаран. Откривах болести и лекарства – за себе си и за всичките си роднини. Първо им откривах болестите /разбирайте „характеропатииите“/ — после им намествах и лекарствата.

Бях много, ама много въодушевена. Особено, след като сама успях да си открия правилното лекарство за болежка, от която от дълги години се опитвах да се отърва.

И един ден попаднах на класификацията на типовете пациенти на д‑р Шанкаран. Този човек определено умее да описва. Когато рисува определен тип човек /разбирайте лекарство/  — неминуемо ще припознаете в този образ ако не себе си, то поне някой свой роднина, приятел или неприятел. И аз наистина бях много въодушевена, докато не попаднах на един особено интересен тип пациенти. „Тези хора, пишеше д‑р Шанкаран /не цитирам дословно, преразказвам по памет/, са изключително любознателни. Те искат да имат отговори на всички въпроси. Трудно се доверяват. Искат винаги доказателства за онова, което им се предлага. Когато една тема ги интересува, влизат в книжарницата и изкупуват всичко, което е написано по темата и го изчитат.“

Това бях аз! Той говореше за мен!

„“Тези хора – завършваше д‑р Шанкаран – са най-трудните за излекуване. Понякога – нелечими.“

Ето го и студеният душ! Напълно неподготвена бях за този завършек на профила на нелечимите или поне — труднолечимите. Признавам си, че тогава – през 2005 година – преди 13 години – не го разбрах този хомеопат. И, разбира се, категорично не се съгласих с него.  С всичко останало, което прочетох, бях съгласна — само не и с това. Не само, защото не ми изнасяше. Наистина не го разбирах!

Минаха години и около мен нещата така се стекоха, че попадах на все повече хора, които упорито дълбаеха и търсеха доказателства, че определена теория, метод, лекарство наистина имат ефект. Имаше и други, които почти сляпо се доверяваха.

Аз наблюдавах много внимателно и едните, и другите. Мотивът ми беше доста силен. Бях прочела от човек, на когото се възхищавах, че най-вероятно съм „нелечим характер“.

Дали търсещите и съмняващите се бяха по-здрави?

Не, не бяха. Но пък бяха прави.

Правилно е да се съмняваш, да проверяваш, да търсиш най-доброто за себе си, докато не го откриеш. Или пък не?

Видях хора, които се бяха излекували с наглед безумни за здравия човешки разум методи. Говорих с някои от тях, докато помагах за организирането на някои семинари на д‑р Мария Папазова.

Помня добре думите на една от курсистките: „Не ми пука откъде е дошло, кой го е измислил и колко е лицензирано. Не ми пука дали всички останали вярват или се съмняват. Ако усетя, че на мен ми помага – просто го ползвам.“ Звучеше страшничко. Та тази жена можеше и да се отрови… Обаче не беше. Беше оздравяла.

От времето, когато прочетох онази така притеснителна за мен класификация полагам наистина големи усилия да се приближа повече към тази непозната жена от семинара, която беше загърбила болест, определяна от официалната ни медицина като нелечима и да избягам от онази Поля, която винаги имаше нужда от доказателства – описани, класифицирани, проверени.

Доказателства, които – за мое съжаление открих, че лекуват много по-неуспешно от простата и необяснима вяра: „Абе не знам защо и как, ама ми помага!“.

С тази статия не искам да кажа, че трябва да се доверявате сляпо.

Не ви призовавам да не си задавате въпроси и да не търсите доказателства. Не твърдя, че няма никакво значение какво лекарство или метод сте избрали.

Призовавам ви малко повече да се доверявате на нещо, което не може да бъде класифицирано, документирано, а понякога дори и описано.

Наречете го интуиция, вътрешен глас или чувство, вяра… Името няма значение.

То е нещо, което просто знаете. Въпреки останалия свят с всичките му аргументи и доказателства.

Вярата е тази, която лекува, когато всички останали са напуснали бойното поле.

Неверието  и — още по-лошо — безверието правят други неща. Те са умни, интелигентни, логични, но не лекуват.

И ако някой вече се е посмял и си е казал: „Хайде излекувай ми ампутирания крак с вяра и интуиция!“ – уточнявам, че съвременната медицина наистина има своите достойнства. Ако човек е претърпял катастрофа или инфаркт, или друг внезапен тежък инцидент, естествено, че няма да разчита на вярата и шестото си чувство. Или поне няма да е разумно да разчита само на тях.

Но, замислете се…

Ако е вярно, че създаваме по-голямата част от болестите си с начина си на живот и най-вече – с мислите си, дали скалпел би ни помогнал, или промяна на начина, по който живеем и най-важното – други мисли?

Ако споделяте начина ни на мислене – присъединете се към идеята Bezlekarst­va в социалните мрежи!

Споделете тук:

1 коментар

Вземи RSS

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.